Как добри хора става убийци и малко за модерната ни армия

29.01.2024

Както много пъти съм казвала, последните 5 - 6 години си живея спокойно и щастливо, което се дължи на хигиенния режим който си наложих – никакви новини и телевизия. Оказа се обаче, че през това време ножицата между моя свят и реалността се е разтворила дотолкова, че поставя под съмнение самото им съществуване в едно и също измерение.

Тази неприятна констатация започна да си прокрадва път към съзнанието ми преди няколко дни, когато една приятелка ми пусна на телефона съобщение за това, че бивша дипломатка от кариерата, заедно с дъщеря си – кандидат за депутат, убили съпруга на последната и зет на първата – млад, симпатичен мъж в разцвета на силите си. Не повярвах, разбира се, и отворих новините през Google.

Чета, чета … дори телевизора пуснах да видя с очите си … странна история. Случаят е трагичен, но нямаше как да не си помисля, че вицовете за зетьове и тъщи не са съвсем лишени от житейска фактология. Изслушах и едно интервю с момчето, което настоява да е баща на скоро роденото от Габриела бебе. Казва: „Ми тя доскоро беше прекрасен човек. После изведнъж нещо й стана“.

Ако нещата се проследят хронологично май не е толкова изведнъж. Оказва се, че първото й дете било от убития, за когото се омъжила малко преди да роди второто, което пък не било негово … В същото време двамата мъже били в добри отношения и дори веднъж се срещнали да „уточнят въпроса с бащинството“??? Ама не както си го представяте – „Ѐла да са разберем като мъже!“, а в съвсем добронамерен разговор. Как точно се „уточнява“ бащинство между скорошен младоженец, баща по закон и доскорошен любовник, претендиращ за бащинство, аз не знам, но такъв беше разказа.

И се сетих за книгата на Филип Зимбардо „Ефектът Луцифер – как добрите хора стават зли“. След един доста обемен анализ създателят на Станфордския затворнически експеримент стига до извода, че добри и зли хора по принцип няма и че в зависимост от „ситуационния вектор на действието“ всеки може да прекрачи границата между нормалност и престъпление или героизъм, при това с лекота. А на всичкото отгоре може и няколко пъти да смени посоките в течение на жизнения си цикъл. Спомням си, че четох тази книга с много вътрешна съпротива и през цялото време не бях съгласна с автора, но след като затворих последната страница установих, че е болезнено прав. Всъщност Зимбардо е поставил фундаменталния въпрос още в предговора – „Колко добре всъщност познаваме себе си, колко уверени можем да бъдем в прогнозирането какво бихме и не бихме направили в ситуации, в които никога преди това не сме били. Възможно ли е — като любимия ангел на Бога Луцифер — да бъдем въведени в изкушението да причиним немислимото на другите?“ И след 1000 страница отговаря – Да възможно е! Не звучи добре. Носи мисля, че ако повече се вглеждаме в себе си, отколкото в другите може и да ограничим рисковете да станем нечия жертва, или, пази Боже, някой друг да стане наша.

***

Леко ужасена хвърлям един поглед на следващата новина –  официално посещение на Тагарев в САЩ.

Военният министър отишъл в САЩ до обсъди въпроса с остарелите ни системи за ПВО. Оттам му казали, че модерните "Пейтриът" били кът, пък и много търсени, така че ако сега си поръчаме, ще са готови най-рано след 8-9 години. Като се замисля, това май е оптимистична прогноза, съдейки по историята с онези осем F-16, за които преди 5 години платихме 1,3 млрд. долара и още ги чакаме, а после май си поръчахме и още осем за 1,67 млрд. долара, които надявам се също очакваме. И то с радост, защото сделката била много добра – пакетна, а пакетът като цяло бил „функционален“. То оставаше и да не е …

Това добре, но ако човек се зачете в съпътстващите статии, според които „по този начин укрепваме НАТО, интегрираме се военно по-плътно в него и укрепваме военния капацитет на ЕС“, ще рече че нещо действително е станало, пък то … като в онзи виц – на теория сме последен крясък на military fashion, а на практика в хангарите ни висят няколко поовехтели Миг-ове.

Обаче „зам.-помощник секретарят на ВВС по въпросите на международното сътрудничество, отбелязала, че за САЩ този проект е от особена важност и по неговата реализация работят така, както се работи и по реализацията на проектите за нуждите на собствените им въоръжени сили".

Не знам кой какво разбира от това изречение, но аз прочитам следното. Някаква съвсем треторазрядна чиновничка (щото секретар според тълковния речник е лице, което завежда деловата работа, записва срещи, води протоколи и др. под. технически дейности; неговият помощник вероятно му носи папките и останалите консумативи – нещо като домакин, а заместникът на помощникът най-вероятно купува кафето сутрин), отбелязала (даже не се е ангажирала с някакво по-категорично изявление, което ме навежда на мисълта, че докато е организирала вечерното парти в чест на министъра между другото е подхвърлила), че нашите 16 изтребители не са напълно забравени, и ако остане някакво време между останалите по-важни проекти, които пряко ги касаят, работата ще стане. Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път.

Та в този ред на мисли ми се струва, че изявлението на Тагарев, че „Щатите са основният ни партньор в модернизацията на ВВС и Сухопътните войски“ би трябвало да е еднакво обидно и за него и за основния партньор. Но явно се заблуждавам, тъй като министърът имал и една среща на много по-високо ниво – този път директно с помощник секретаря по политико-военните отношения, на която станало дума за „постигнатото високо ниво на сътрудничество между България и САЩ в областта на отбраната, напредъкът при модернизационните процеси във Въоръжените сили и увеличаването на средствата за отбрана“. Много ми е важно да знам от коя страна е направено това изявление. Не за друго, а просто да се ориентирам кой е с по-голямо въображение. 

Така или иначе силно се надявам тия разговори около "Пейтриът" да не си останат само празни приказки из кулоарите на Пентагона със случайно претичващи наоколо заместник – помощници – нещо си, а да прераснат в ангажиращ договор. Дори настоявам да си ги предплатим авансово, за да превърнем и тази мечта в реално очакване. Или поне в очакване. Или просто – чакане, в смисъл на висене на някоя самотна гара. Важното е нещо да се прави …, макар и чрез бездействие …, което си е висш пилотаж.

Успокояващото е, че сблъсъкът между разум и околна среда не е само в моята глава. За всеки случай ще продължа да се интересувам от текущите новини. Има много за разплитане.